Програми
Обществено-политически програми
Дебати
Публични лекции
Конференции
ВG мрежа за граждански диалог
Текущи проекти
 
Програми за изкуство и култура
Театър, музика, танц
Визуални изкуства
Филми
Литература
Текущи проекти
 
Социални и образователни програми
Артистични психо-
  социални практики
Павилион 19
Текущи проекти
Осъществени проекти
 
И още
Андрей Николов
Вашето събитие с „Червената къща"
Обяви
 
 
Контакт
Събития - Мавзолей
22 октомври (четвъртък) 2009, 19.30 ч.
Червена зала
Центърът за култура  и дебат „Червената къща” и Издателство „Сиела” представят:
Мавзолей
представяне на превода на български романа на Ружа Лазарова (Flammarion, 2009), с участието на авторката
Това е историята на едно момиченце, което израства в света на странни сенки – на Димитров, на комсомилския секретар, на съседа от ОФ-то... Един свят, който на пръв поглед изглежда банален, обикновен като нашите спомени – спомени на един човешки живот. Но ако разтворим широко блендата, ще изпъкнат онези подробности, които правят един режим тоталитарен.
Имено тези житейски подробности се опитва да въстанови "Мавзолей" в разказа за три поколения, преживели комунизма в България.
За повече информация - www.roujalazarova.com и на http://vuesdesofia.eu/?p=170.
С подкрепата на Фондация "Америка за България".
Вход свободен


Ружа Лазарова, 40 години, живее в Париж от 1991 г. Пише и публикува на френски. «Мавзолей», излязъл през януари във Фламарион, е четвъртият й роман. Другите са: «На върха на езика» (1998, издателство Нула часа), «Кръстосани сърца» (2000, Фламарион), «Спирачки» (2004, издателство Балан). Обича скоростта и алкохола, страхува се от хората, които окончателно са се установили в живота, пълна е с противоречия и невероятни истории за разказване...

"Възприемам този блог като инструмент, който ни дава възможност да се откъснем от всекидневната работа на Посолството, за да разгледаме други аспекти от живота на България. В този дух искам да ви запозная с една забележителна книга появила се наскоро за България. Става въпрос за книгата “Мавзолей” на Г-жа Ружа Лазарова. Този роман, който се чете на един дъх, описва чрез разказа на жени от три различни генерации около 60 годишната история на България от 1944г. до наши дни.
Романът, чието заглавие е свързано с мавзолея на диктатора Димитров, който се е издигал, както този на Ленин, в центъра на София, разказва по дискретен начин за ужасните години от установяването на комунистическия режим и неговото бавно разложение до 1989 г. Той не скрива многобройните компромиси, които всеки е трябвало да прави от най-младите си години, за да може да живее, а понякога и да оцелее. Дори и след отминаването на времената на екзекуции, връщането отвреме навреме на деспотичния терор, както и контролът упражняван от страшната “Държавна сигурност”, са били достатъчни, за да възпрат всякакво желание за съпротива или негодувание. Този роман описва страха и отчаянието, но разкрива също така и светлината на редките слънчеви лъчи, които са успявали понякога да пробият оловния похлупак на режима, като хубавия изглед към Черно море, неговото слънце, неговите плажове и моментите на свобода. Авторката описва също така, в нейния елегантен и лек стил, експлозията на радост и надежда при падането на режима на Живков в края на осемдесетте години, но и последвалото разочарование: бързото разрастване на корупцията, на организираната престъпност, грубото нарушение на служебното положение и на подозрителното забогатяване на някои от тези, които са били преди на власт.
Това е, според мен, едно забележително произведение, което трябва да се прочете от всеки, който се интересува от България и от нейната близка история. В момента, когато тази година честваме 20 години от завръщането на другата Европа към демокрация, Ружа Лазарова ни напомня каква е била реалността ден след ден на комунистическия тоталитаризъм.
Тази реалност бе наложена насилствено и често чрез терор върху половината от нашия континент. Ние, които сме имали щастието да не я познаваме, защото сме били откъм “добрата страна на стената”, няма да забравим изтърпените страдания. Те продължават да се просмукват в една част от българската реалност.
Поради тези причини, се радвам, че т.н.програма “Витоша” в помощ на превода, ръководена от Посолството, е избрала това забележително произведение, което да бъде подпомогнато, за да бъде скоро преведено на български език. Никога не съм срещал Г-жа Лазарова, но с нетърпение очаквам да се срещна с нея, вероятно във връзка с  бъдещото публикуване на романа й на български. Непременно ще ви запозная с моите впечатления от тази среща."

От блога на посланника на Франция Etienne de Poncins

Изкуство - Литература

Тази зима парижкият читател със сигурност e забелязал една книга с кремава корица и черна лента, на която се откроява синият поглед на млада жена. Прямият и мил поглед на Ружа Лазарова, в който сякаш се заключава същността на четвъртия й роман. Публикуван през януари от издателство „Фламарион“, „Мавзолей“ привлече веднага вниманието на критиката. Признак за висока оценка и свидетелство за успех, като се има пред вид стотиците литературни произведения, които заливат френските книжарници.
„История по хребета на думите“, така вестник Льо Фигаро определя романа. „Анатомия на страха“, допълва литературната хроника на сатиричното издание „Льо канар аншене“. „Забележителна книга, великолепен роман“, признава списанието „Ел“. Всички са единодушни - най-добрите й страници правят творбата историческа, една впечатляваща аутопсия на тоталитаризма през призмата на всекидневието.
„Трябваха ми 20 години, за да започна да пиша за комунизма“, споделя авторката. Нещо, което не е учудващо, особено за тези, които са преживяли режима, до такава степен мълчанието беше вездесъщо, оловно мълчание, безмълвие, потулило отворените рани, преглътнатите обиди, посегателствата над достойнството и всичко, което се премълчаваше и пред най-близките, семейството, приятелите. Сега измерваме силата, която е необходима, за да превъзмогнеш и разкриеш себе си, така че да постигнеш тази ярка и едновременно мила картина на една епоха на страдания, която далеч не е приключила.
Картината е всестранна, нищо не е пропуснато – безчинствата в началото на режима, страха от преследване, въпреки „размразяването“, чавдарчетата и пионерчетата, задължителните бригади, всевиждащото око на комсомолския секретар, тесногръдите уроци по марксизъм-ленинизъм, гуляите в клуба на писателите, партийните привилегии, дискриминацията и презрението към обикновения човек, малките му и големи бунтове, първата еуфория от мечтаната свобода, предателствата и доносите в „досиетата“, разграбването на държавното имуществото и корумпираните бизнесмени, арогантността на мафиотите и подтискащата бедност, но и искриците радост, нежност и любов, които вдъхват желание за живот, въпреки душната действителност. Всичко това е описано с лекота и хумор на един блестящ френски език, изчистен и образен.
В центъра на романа са три жени. Три жени, които предават от поколение на поколение скръбта от смъртта на Петър, разстрелян през 1946 „като враг на народа, заради това, че е съдействал като джаз музикант за загниването на пролетарското съзнание“. Около тях – близки и приятели, чиито съдби се кръстосват, преплитат и отдалечават в хода на годините.
„Животът им протича в сегашно време, без релеф, без нюанси, в настоящето, което заличава миналото и бъдещето, в едно повтарящо се ежедневие, възпроизвеждащо личните истории, символите, лозунгите, дървения език...“ Това настояще поглъща в еднообразна магма живота, чийто декор са безлични квартали, изтърбушили старите улици с цъфнали дворове, един лабиринт от олющени блокове, в който се лутат хиляди обикновени хора. Друг елемент натрапчиво допълва еднообразието на това ежедневие, разнебитеният градски транспорт, в които се тъпчат преуморени пътници...
Водеща нишка в романа е чувството за постоянен страх, лепкав, парализиращ, събуждащ хиляди механизми за оцеляване. Даже и репресията да губи от първоначалната си жестокост, терорът продължава да дебне отвсякъде. Той е прикрит, променлив и непредсказуем, връхлита внезапно, сразява произволно. Така Сашо, елегантният цигулар, един от известните бонвивани на София и поклонник на джаза като Петър, е арестуван посред бял ден на улица „Раковски“, под ужасените погледи на минувачите.
Емблема на режима е мавзолеят, в чиито изпарения от формол почива едно тяло. Тялото на Георги Димитров, „баща на българския народ“. Изграден по стахановистки, бункерът господства в центъра на столицата, накърнявайки хармонията на квартала в стил край XIX – начало XX век. В ледените му недра, трупът с каменно лице и сбръчкани ръце е злокобен гарант за „светлото бъдеще“. Истински абсурд за един християнски народ, питаещ дълбоко почитание към починалите, на когото е натрапена една мумия, появила се сякаш от някакъв варварски свят. Половин век мавзолеят ще предвожда съдбините на България, докато бъде „осквернен“ с графити и изчезне най-сетне под напора на булдозерите. „Но подземните му коридори са останали като могъщи коренища, спотаени под земята“ – вечен символ на опустошителните последствия от режима.
 Въпреки този кафкиански свят, „в сравнение с жителите на другите комунистически страни, българите имат късмет. Ние имаме топло лято, което се проточва до октомври и Черно море, където с малко пари можем да прекараме райски ваканции“, пише Ружа Лазарова. И си спомня с умиление за пътуванията покрай Балкана, за пристигането на морето, ухаещо на йод, за лудите вечери, прекарани в морската градина, за прясно набраните миди, изпечени върху парче ламарина и вкусени на горещия пясък. „Социалистическият човек е много изобретателен в стремежа си да загърби реалността. Той има неизчерпаемо въображение да си намира забавления.“ И най-обикновените неща могат да придадат цвят на живота му: кафе, сервирано в чашка от фин лиможки порцелан, тайно внесени плочи със западна музика, интересен плат, от който може да се ушие някоя по-оригинална дреха. Можем да добавим и традиционните сладости на живота, на които българинът се радва въпреки забраните: теменужения силует на Витоша, излети по благоуханни планински пътечки, феерията на снежните утрини, приятелски гощавки под нацъфтяла череша, хиляди малки радости, които поддържат пламъка на любовта към тази изстрадала страна.
Романът увлича читателя и с това, че в него оживява атмосферата в София. Той отваря вратите на домовете и разкрива интимните стремежи на обитатели им. От страниците му дъха аромат на български гозби, хрупкава баница и къкреща яхния, чувства се вкуса на пълнени зеленчуци, подсладени с домашна ракия. Книгата прелива и от звуци. Като фон на действието звучат мелодиите, придружили превратностите на режима. В началото, джазовите акорди на осиротялото пиано на Петър и цигулката на приятеля му Сашо се задушават в строгите маршове, възпяващи Партията. По-късно, с „размразяването“, един нов стил се ражда, българската естрада, „невероятен кич, който се опитва да влезе в крак със света“. Наред с това, от Запада повява нов вятър. Той осуетява митничарския контрол, промъква се през бодливата тел на границите, електризира младежта с ритмите на Бийтълс, Ролинг Стоунс, Дийп Пърпл, Джими Хендрикс и Джанис Джоплин. Формират се групи, които репетират скришом в мазета, мечтаейки да наваксат загубеното време и да спечелят признанието на публиката.
След падането на Берлинската стената, настъпва епохата на техното, „в което се отразяват еднообразието на жилищните блокове и анонимният ритъм на стъпките“. Следва чалгата, сластни мелодии, донесени от шофьорите на контрабандата с Югославия. „Вулгарна и натрапчива музика, чиито текстописци са достойни наследници на някогашните официални поети. Нейната посредственост намира благоприятна почва в празнотата на пост-комунизма...“
„Мавзовлеят“ на Ружа Лазарова е отглас от четиритомника на една друга българска писателка, Вера Мутафчиева. Нейното произведение също влиза в историята с прекрасното описание на съдбата на две жени, съпруга и дъщеря на един от най-ерудираните и новаторски български историци, осъден посмъртно като враг на народа. Тази „позор“ тегне като клеймо над овдовялото семейство. Той предопределя неговото ежедневие и мобилизира енергията му за оцеляване. Така, с десет години разлика, Вера и Ружа рисуват автентична картина на живота в България, отдавайки почит на българските жени, на достойнството, гордостта и всеотдайността им.
„Мавзолей“ е роман, който се чете на един дъх. Една наистина забележителна книга за България, която трябваше да се напише във Франция.

Ралица Фризон-Рош

Интервю на Ралица Асенова с Ружа Лазарова във вестник "Култура" (Брой 35 (2562), 15 октомври 2009) - тук.


Уведомяваме Ви, че по смисъла на Закона за защита на авторското право и сродните му права в залите на Червената къща е забранено да се внасят звукозаписни устройства, фото - и видео камери, както и да се правят видеозапис/и и аудиозапис/и без изричното съгласие на автора/авторите и продуцента/продуцентите. Всеки направен такъв е противозаконен и ще бъдат предприети действия по прилагане на административно–наказателните разпоредби по Закона за защита на авторското право и сродните му права.




   Обратно към календар

Информацията, аудио и видео съдържанието на този сайт са публикувани от Центъра за култура и дебат”Червената къща” под Криейтив Комънс лиценз.  Имате право да ги публикувате безплатно с изрично позоваване на източника, спазвайки тези инструкции. Ако сте университетски преподавател е желателно вашият факултет да направи дарение. За използване с комерсиална цел от страна на медии, моля свържете се с нас за официално разрешение и тарифи.
  Designed by Cog Graphics  Powered by Ermena